Вихрони Попнеделев (Опит да се улови неуловимото)

На 1 март 1953г. в гр.Пловдив на бял свят се появява едно момче, което днес (55г по-късно) е известен и признат и в чужбина художник. Но да започнем от начало.
Първото и най-важно нещо, което едно дете получава в живота си е неговото името. В нашия случай – Вихрони Попнеделев. Казват, че името е определелящо за съдбата на човек. В този случай поверието се е оказало вярно.
Първата ни мисъл когато чуем Вихрони ще е за децките приказки за кончето-вихрогонче, което лети като вятъра. Седващата ще е асоциация с бързия и мощен вятър - вихър. В крайна сметка, най-точното значение е нещо средно между двете. Името Вихрони буквално означава „бързо повалящ”. И така вече 55г. с изключителен замах „нашият герой” поваля (превзема) различни висоти от професионален и личен план.
Още един любопитен факт е, че това е едно твърде малко познато от сънародниците ни име. И може би това е било предпоставка художника да бъде запомнен, не само с творбите си, но и със загадачното си име. Защото на всеки е добре позната практиката да се наслаждаваме на дадено произведение, а като ни попитат „Кой е автора?” да не можем да отговорим. В нашия случай не е така.
Следващият вълнуващ момент в живота на човек, след получаване на името, е срещаща му с връстници. Децката градина се явява един нов етап, ново стапало за изкачване. Място където ти вече си един от многото, където трябва да започнеш трудния път на доказването, който няма връщане назад. Един разказ от живота на проф. Попнеделев е показателен за значението, на така наречените детски фантазии в този етап. 
Нормално е първото нещо, с което се сблъскват децата, за да опознаят света да е под форма на игра. Съществено място заемат опитите им да рисуват. Проблемът настъпва, когато собствения труд остава не признат и е преписан на някой друг. Това се случва и с Вихрони. Учителката изумена от нарисуваното, не го приема за истинския автор и вини родителите му. Едва след изпит пред целия клас се убеждава в таланта на младия художник и започва да му съдеиства.
Трудно е да определим дали учителката е навредила на лесно ранимата детска душа с несправедливо обвинение или е помогнала за още по-важния процес на доказване....за това можем само да гадаем. Едно обаче е ясно – крайният резултат – един прекрасен художник.
Разбира се пътят до това звание „художник” не е толкова кратък – от детската градина до галерията. Проф. Попнеделев завършва Художествената гимназия в Казанлък и после Художествената академия в София, специалност живопис при проф. Панайот Панайотов. Усъвършенства до гениалност техниките на живописта, рисунката и неконвенционалните форми. Работи много по различни проекти с или без участието на свои колеги. Бунтар по душа, той търси начин да задоволи духовните си потребности, като не се съобразява с власта и нравите.
Една от основните инициативи, които представят най-точно бунтарската същност на художника е участието му в група „Градът”. Нетипичното поведение на участниците е привлекателно за художника и той прегръща идеята за разчупване на стереотипите. Заедно с Андрей Даниел, Греди Асса, Недко Солаков, Божидар Бояджиев и Филип Зидаров те реализират невиждани до тогава проекти. 
Като най-фрапиращи са останали спомените за акциите на групата - “Вавилонската кула”, гр.Габрово и ”Хамелеон” в парка на НДК. И макар, че повечето хора биха заявили, че тази малка група е изпреварила времето с действията си, самият Професор Попнеделев би допълнил, че той и колегите му не са пътували през годините, а точно обратното, че са били „адекватни на времето си”.
„Вавилонската кула”е изградена от стари метални отпадъци. Тя напълно случайно е получила местоположението си, благодарение на тогавашния кмет на гр.Габрово, но макар и случайно, мястото се оказва стратегическо. Скритият подтекст напълно се допълва с дома на хумора и сатирата, който се намира на близо. Тази постройка няма подобна в България. Счита се за изключителна забележителност. Не само поводът за строежа и буди интерес, но и фактът, че за разлика от библейската, тази вавилонска кула е завършена. Не е ясно дали има скрит смисъл в този факт. Не става ясно и на самия заварчик на кулата – Бай Иван. Едно е сигурно- кулата ще продължи да е на същото място, на което първоначално е поставена още много дълго време.
За разлика от положителните емоции, които създава кулата, то втората отличителна акция на група „градът” заема точно противоположния полюс на емоции.
 Хамелеонът се превръща в начин на по различено изказване на протест срещу режимът и власта. Първият по-ярък символ за онова време, че е задухал вятърът на промяната. И макар , че хамелеонът е разрушен от протестиращите срещу инициативата, скритият смисъл остава – „пребоядисването от червено в синьо трябва да бъде прекратено и унищоено”. И така с пречистващата сила на огъня този символ на тоталитарния режим изчезва безвъзвратно от лицето на земята.
Изключително постижение е, че група„Градът” променя художественото битие на страната. През 1989 г. е регистрирана и едноименна галерия „Градът”- първата управлявана от художници частна галерия в страната. Предвид факта, че количество изложбени площи е ограничено и че всичките са били собственост на СБХ и на Творческия фонд към СБХ, наличието на такава галерия е било жизнено необходимо за разграничаване.
В крайна сметка малко след откриването на галерията група „Градът” се разпада. Всеки нейн член преди всичко е сам творец, което обяснява и желанието им да продължат пътя си по отделно.
За нашия герой това разединение на групата означава отново доказване. Следват поредица от самостоятелни и колективни изложби. Но въпреки всичко отпечатакът, който оставя група ”Градът” върху художника диктува действията му и до ден днешен. Самият факт, че все повече търси изява в самостоятелни акции е показателен за това. Арт-центарът в Долно Камарци може би е изпълнената мечта на Вихрони Попнеделев - най-мащабният и дълготраен от всичките му проекти. 
Разбира се няма как да пропуснем изложбата на хвърчила“Опит за летене” или проекта 5000-тонният силоз под Чиракмана да се превърне в замък с кули и боиници и последната му изложба „Цветни игри”. Но все пак най-предизвикателният проект може би е изложбата, посветена на 250-годишнината от рождението на Моцарт. Въпросът за цветоусещането е застъпен на първо място, а това е трудна материя, недостъпна за всички и макар, че Вихрони Попнеделев трърди , че „няма лощ цвят – просто трябва да му се намери предназначението” въпросът с музиката е доста по-различен. Още повече, че тази изложба е ознаменувана с още едно важно събитие – за пръв път след толкова години членовете на група „Градът” се събират заедно за да творят. Разултатът – на бял свят се появява “Така правят всички”. Вихрони Попнеделев поваля поредната пречка по пътя на горе.
И така – каква е равносметката?! Този мъж – висок, строен, на пръв поглед, с тъмна коса, тук-таме прошарена и добре поддържана брада, крие в себе си историята на безброй картини. Вероятно бръчките по лицето му са отражение освен на всичко преживяно, но и на всяка една идея, която е минала през главата му. Очите му, в които вечно гори един пожар, постоянно търсят красотата, идеалните форми, които да се появят в следващото платно. И както сам казва „никога не казвам, че няма да нарисувам нещо, защото сигурно ще го нарисувам” – няма ограничение в обектите. Както ни е добре известно, всичко намира приложение при проф. Попнеделев. От децката рисунка до горящия хамелеон, от вавилонската кула до градинските джуджета, от голото тяло до голото тяло. Единственото, което ни остава на нас – наблюдателите е да се възхищаваме на творбите му и да се чудим този път какво иска да ни докаже и кой връх превзема. Но в крайна сметка всичките ни опити ще са да уловим неуловимото.