“…слънчевите лъчи за последно докоснаха водната повърхност. Пред очите и спокойно се заредиха като скъпоценни камъни изгряващите звезди. Вече един час, тя стоеше на брега на морето, взираща се в хоризонта. Вълните съвсем леко целуваха крайчетата на бялата и рокля. Вятърът си играеше с косата и. Времето минаваше, а нищо все още не се случваше. Но това спокойствие беше привидно. Всичко и напомняше, че няма връщане назад. Изведнъж до нея се приближи младо момче с поднос и писмо в него. Тя бавно погледна вестоносеца, без да го вижда. Наоколо стана съвсем тихо. Не се чуваха вече вълните, нито леката музика от далечината, нито дори вятърът. Тя взе плика, грижливо надписан с нейното име и го отвори...
- Г-це добре ли сте?! Бързо, донесете вода! Лекар!
Всичко беше напразно! Нима медицината би могла да се справи с това положение. Нямаше вече никаква надежда. Всичко беше свършило…
Сирената вече се чуваше съвсем тихо зад ъгъла. Тълпата от любопитни хора започна да се разотива. Накрая на плажа остана само бележката, която вятърът понесе към вълните. А те бяха готови да скрият жестоката истина завинаги. Никога вече, тези редове нямаше да бъдат прочетени. Но техния белег ще се усеща с всяка вълна. Тяхната сила ще продължи да съществува. Съдбата им ще последва тази на другата бележка със същите редове от преди 50 години.”
 Край на XXV последна глава от поредния роман, който нашият герой прочете. Г-н Огнянов имаше още цяла купчина с книги на бюрото си, който очакваха своя шанс да привлекат вниманието му...но може би следващия път. Той беше открил, това което търсеше. Най-трудната част от работата му току що бе приключила. Сега оставаше само реализацията на идеята...
 Г-н Огнянов е продуцент цял живот. Зад гърба си има 18 филма и в момента идеята за 19 изглеждаше по реална от слънцето и водата. Но как този човек на средна възраст се е превърнал от мечтател в преуспяващ бизнесмен? Как разбира, коя от тези стотици книжки ще стане следващият хит за публиката? Как се случва всичко това?
 Рано сутринта на следващият ден Петър Огнянов отиде да се срещне със своя добър приятел Кирил. На чаша кафе те двамата внимателно обмислиха всички „за” и „против”. Решението от предната вечер на г-н Огнянов стана бетонно – „Бележката” ще бъде новият филм продуциран от него, а режисьорът ще е Кирил Иванов. Сега оставаше да се подбере екипът, актьорите, техниката, да се изготви бюджета и не на последно място да се намерят спонсори. Но това най-малко тревожеше г-н Огнянов. За човек като него, врял и кипял в тези среди тези задачи му се струваха като малки камъчета по пътя към успеха и славата на „Бележката” му.
 Следващите няколко часа бяха най-мъчителни. Познати и непознати лица се бяха струпали в малкия салон. Всеки имаше свое номерче и очакваше да го повикат. Как туптеше сърцето на всеки един от тези хора. Какви ли не въпроси нахлуваха в главата им?( Това може да бъде моят дебют?, Достатъчно добър ли съм за това?, Ще се изложа ли?). Изведнъж лекият шум, който се носеше от тълпата престана. Секретарката на продуцента се показа на вратата и покани поредния „номер”. Това беше младо момиче, с поразяващо изражение. Красотата и надминаваше няколко диаманта взети заедно, очите и бяха като две капки чиста вода, а усмивката и наподобяваше зимна приказка. Още преди да започне да показва уменията си като актриса, комисията знаеше – това ще е главната героиня. 
 След около 6 дни мъчителен кастинг, накрая на таблото пред кабинета на г-н Огнянов се показа списък с участниците в бъдещия филм. Още един етап от работата беше изпълнен. До сега основният екип беше събран и бяха избрани актьорите. Авторът на книгата беше приел не леката задача да напише сценария, а останалите се опитваха да намерят най-подходящата им нужна техника. Няколкото разговора по телефона, които продуцента проведе, донесоха и нужните средства. Беше ред за доизясняването на бюджета. Но как да стане това, без ясно определено място на действието. Нали това е най-сериозният момент! Къде ще се снима? Г-н Огнянов не мислеше за това... той се беше потопил в сладки мечти за крайния вид на скъпоценната си „Бележката”.
 Часът е 4 следобед. В офиса на продуцента кипи оживен спор. „ – Камен бряг!?; - не е подходящ!; - Къде тогава? Чужбина?; - също не!”. Още 20 минути екипът приемаше и отхвърляше предложения за мястото на финалната сцена. Внезапно секретарката, която носеше кафето прошепна: „ г-н Огнянов, какво ще кажете за Иракли, до с. Емона?” Всеки един, който присъстваше на сбирката усети тръпки по гърба си. Как не се бяха сетили до сега?! Та това беше рая на земята! И освен, че е най-красивото кътче, което е виждало човешкото око, с това място щеше да се сложи краят на „Бележката”.
 Стоп! Още веднъж! – изкрещя режисьора! – този път се постарайте повече. Вече течеше 215 снимачен ден. Филмът беше преполовен. Разбира се имаше и трудности...главната героиня се разболя от шарка, случиха се безброй дъждовни дни, няколко пъти лентата се скъса, но това беше нищо в сравнение с мечтата, която се превръщаше в реалност. Г-н Огнянов грееше от щастие. Въпреки че телефонът беше постоянно до ухото му и многото срещи, на които той трябваше да присъства, той не се чувстваше уморен. Дните бавно се нижеха един след друг, а обемът на филмовата лента все повече нарастваше. И ето – утре е последният снимачен ден. Продуцентът от вълнение не можа да заспи. Няколко пъти става и преглежда документите, изпи 6 чаши мляко, гледа новините в 4 часа. Накрая часовникът звънна и го изкара от дрямката, в която току що се беше унесъл. Няма значение сънят, г-н Огнянов се чувстваше по-бодър от всякога. Изпи кафето си на екс и тръгна към снимачната площадка.
 „ Наздраве!” – изкрещя сценаристът – „благодаря на Бога, че ще видя плодовете на труда ми реализирани”; „Наздраве, за добре свършената до тук работа” – добави продуцента. Чу се звън на кристал, докосващ се в друг кристал.
  Дойде моментът техниката да си каже думата. Всички са под напрежение. Навсякъде се носят въпроси за мишунга и работните копия. Фонотеката свършила ли си е работа или отново трябва да се направи всичко. Тази суетня продължава вече 2-ри месец. Рекламите и афишите за премиерата са вече факт, а още не е дошъл краят...
 Петък вечер. Часът е 20.00. Салонът е препълнен. На първият ред се е събрал целият екип. Филмът започва. За тези кратки 2 часа в салона преминаха всички чувства, който един човек може да изпита – наслада, скръб, любов, задоволство, завист... Колко удивително е да се наблюдава тази промяна в хората, когато се потапят в един филм.
 „...Съдбата им ще последва тази на другата бележка със същите редове от преди 50 години...” следват финалните надписи. Бурни аплодисменти се разнасят в салона. Всички стават на крака. „Отлична работа, г-н Огнянов. Този път надминахте себе си” – се чуват от публиката.
 Продуцентът бавно се изправя и избърсва самотната сълза, която се стича по бузата му. Това е мигът, в които Фауст би казал „О, спри миг! Ти си тъй прекрасен!”.
 Зъъъъън – зъъъъъън! – телефонът напомни за себе си, забравен някъде на бюрото. Петър Огнянов бавно отвори очи. Време беше да се прибере. Беше постигнал целта си за тази вечер. А сънят беше реализация на мечта, към която той щеше да се стреми от днес.
 Никак не е лесно да се поставим на мястото, на които и да е член от екипа, занимаващ се с направата на един филм. Работата, напрежението, но и удовлетворението са безкрайни. Но и ние, като измисления г-н Огнянов, можем да мечтаем и да работим за осъществяването на мечтите си.