От двете страни на пътеката бяха посадени най-различни цветя – жълти, червени, бели. Между тях на места имаше няколко фонтана и весели птички чуруликаха около тях... Сашо вдигна поглед от цветята и пред него, в края на пътеката се разкри гледката на огромна къща. Насред нищото тази постройка приличаше на митично чудовище. Момчето бавно закрачи по алеята и след 10 минути се озова пред къщата. На входа с главни букви пишеше „Домът на журналистиката”.
„Колко странно!” помисли Сашо и прекрачи прага. Пред него се разкри дълъг мрачен коридор. Вратите на всички стаи бяха еднакви – на всяка врата висеше малка табелка с надпис върху нея. Цареше гробна тишина. Момчето се огледа уплашено, но продължи. Застана пред 1-та врата, на която пишеше „Истинност, честност, точност на Информацията”. Сашо се поколеба за секунда и почука на вратата. Чуха се тежки стъпки, леко скърцане и вратата се отвори. Пред момчето се появи белобрад старец, с огромни очила.
„Защо си дошъл?” попита той.
„Търся пътя към вкъщи. А ти кой си?” поинтересува се момчето.
„Аз съм принцип. Един от най-важните. Без мен няма да има журналистика.”
„Как така?” учуди се Сашо.
„Влез и ще ти разкажа” каза стареца и бавно затвори вратата след момчето.
„Нали знаеш, как в училище госпожата винаги се кара когато в контролното не се отговори точно и ясно на въпросите и вместо правилото от учебника се пише това, което хрумне 1-во в главата на учениците. В журналистиката това е още по-важно, защото ако в училище за не спазването на този принцип получаваш ниска оценка, то при нас, в журналистиката това може да бъде катастрофално. Какво би станало ако всеки журналист поднася на аудиторията си лъжлива и неясна информация? Как хората биха различили на кое да вярват? Преди това беше лесно всеки знаеше кой е дал информацията и кой я поднася, кой е журналиста и кой човекът, който получава новината. Сега не е така.”
„Защо?” попита Сашо.
„Живеем в друга епоха моето момче. Днес всеки е автор и всеки е получател. Всеки пише новини и всеки получава новини. Аз като принцип вече се губя в този свят. Затова и домът ми е толкова далече от цивилизацията.”
Сашо погледна белобрадия старец и тръгна да си ходи. След минута стоеше пред 2-та врата. На нейната табелка пишеше „Свободен достъп до всички източници на информация и борба срещу цензурата”. Чук – чук и вратата се отвори. Пред Сашо стоеше друг старец който се вторачи в момчето.
„Ти какво търсиш тук? Кой те пусна?” кресна му той.
„Ами...аз....” заекна Сашо.
„Добре, добре...ясно хайде влизай” и старческата ръка хвана момчето за рамото и го избута вътре.
„Виждаш ли аз съм принцип на журналистиката. Много съм важен, защото без мен нямаше да има журналистика. Преди беше ясно - ако няма информация – няма новина – няма кой да и обърне внимание и денят на хората не се променя с нищо или както имаше една стара поговорка „който нищо не знае спи нощем по-спокойно” или нещо такова. Лошото е, че днес нещата са различни – информацията е навсякъде, но каква е тя?! Всеки който иска да разбере нещо конкретно знае ли къде точно да го намери?! Как се отсява важното от маловажното?! Или пък ако искаш нещо да не се разбере, то тогава го удави от информация. А и въпросът, дали всичката тази информация, която е достъпна за едни не е табу за други, си стои отворен? Къде е моето място като принцип днес?!...
Сашо остави стареца с размишленията му и се насочи към врата № 3. На нейната табелка пишеше „Забрана за дискриминация във всичките и форми”. Още преди да почука, вратата се отвори и пред Сашо цъфна усмивката на младо момиче.
„Коя си ти?” попита момчето.
„Аз съм принцип на журналистиката, без мен тя нямаше да е това, което е.” отвърна момичето.
„Да – да... всички сте важни. Но ти с какво си по-особена от останалите?” недоверчиво я погледна Сашо.
„Как с какво?! Представи си 1 стадо, в което всички овце са бели и само 1 е черна. Ако овчарят се грижи много повече за белите овце, отколкото за черната, няма ли тя да е мършава и неугледна, няма ли другите овце да я подминават и странят от нея само защото е различна. Същото е и с хората. Колко често ти се е случвало да подминеш някой на улицата, защото е различен? Едно време аз бях на почит, никой не смееше да пристъпи забраната за дискриминация в медиите, а днес – всеки пише и прави журналистика както иска. Няма задръжки и обиди се сипят от всеки за всеки. Дискриминацията е най-често срещаното нещо днес. Затова избягах от света и дойдох да живея на това отдалечено място”.
Лицето на момичето, което до преди малко беше озарено от омайна усмивка сега се обля в сълзи. Сашо тихо стана от мястото си и се отправи към следващата врата с надпис „Проверка на фактите и източниците, за да не се допусне клевета и недоказани обвинения”.
„Хайде влизай, какво се бавиш?” се чу дебел мъжки глас зад вратата. Сашо натисна бравата и впери очи в едър плешив мъж.
„Ъъъ...” започна момчето.
„Да...всички ние..” развика се мъжът. „Виждаш ли аз съм принцип - много важен принцип. Трябва да изпълнявам функциите си. А какво правя? Стоя на страна от хората. И защо?! Защото вече не ме зачитат. Едно време нямаше опасност да те обидят или да те заклеймят, че си направил нещо. А днес...”върви доказвай, че нямаш сестра..”. Какво се случи, че днес всеки е съдия на другия? Хората твърдят, че нещата са такива, без дори да могат да кажат защо мислят така. Видял някъде, прочел нещо и веднага това му става Библия. Какво ще правя сега... Как да бъда принцип без да ме зачитат...Горко ми...”
Докато мъжът продължаваше да крещи, тръпки полазиха по цялото тяло на Сашо. „Време е да продължа нататък” помисли си момчето и тръгна...
В следващите 2 часа Сашо се срещна с принципа „Разграничаване на факти от мнения и заключения и забрана за изопачаване на фактите”. Той на дълго и на широко му разказа за своите славни дни в миналото, когато е бил пръв сред равни и после още по на широко му се из жалва, че предишната му слава е потъпкана в калта. „Хората са се променили. Няма значение дали е било попче или акула, дали войната е започнала или мислим, че ще започне – днес всички тези твърдения се приемат равни и за истина.”
Следващата спирка на Сашо беше при принцип, наречен „Защита на Държавните интереси и спазване на закона”. Неговата неволя беше още по-тъжна. „Нима има държава? Нима има закони? Всеки се отрича от националността си 100 пъти до първи петли и още толкова след като те пропеят. Глобално село – шегувате ли се?! Всеки дърпа чергата към себе си. Заплахи, рушвети – днес са в реда на нещата. А бяха времена...”...
На следващата врата висеше табелката на принципа „Отговорност на журналиста за всичко поднесено от него”. Една възрастна дама посрещна момчето. През цялото време на лицето и стоеше загадъчна усмивка. „Мона Лиза! – би възкликнал някой.” Но на тази забележка на момчето, старицата саркастично отвърна „На нея поне и е известен автора...” и така момчето научи, че днес колкото и да се опитваме да открием автора на дадена новина, статия или творба, това си остава загубена кауза. Епохата на анонимната журналистика е настъпила и от там целия безпорядък с информацията от и за потребителите. Старата дама беше честна и не се изтъкна като най-важния принцип, но самочувствието и не и позволи да се представи зад останалите и събратя, затова тя каза на момчето, че живее редом с тях, защото е една от тях.
Сашо разчувстван от срещата със старицата бавно пое към следващия принцип...този на „ Поправка на допуснати грешки и право на отговор”. Младо момче представяше този принцип. Подобно на старицата то гледаше тъжно Сашо и докато си поемаше дълбоко въздух след всяко изречение разказваше за своите патила. „Как да се поправи нещо когато никой не признава, че то е грешно? Дали е било рак или щука – каква е разликата? - няма значение. И как да дадеш право на отговор като нямаш представа кой пита? Какви времена настанаха! А какви ли ще дойдат?! Виж ти си малко момче. Като сбъркаш и майка ти те кара да се извиниш на човека, който си оскърбил. Сега си представи, че никой не те кара да се извиняваш за каквото и да е, че и твоите приятелчета също не се извиняват за грешките си и че всички сте прави... Възможно ли е всички да сме безгрешни?!”
Сашо мислеше върху думите на момчето докато чукаше на следващата врата. Принципът на „Недопускане на външни влияния в журналистическата работа и забрана за приемане на подкупи и подаръци” му отвори.
„Хайде, хайде влизай!” подкани го той. И преди Сашо да успее да го поздрави принципът започна: „Вече си се запознал с моят приятел „Защита на Държавните интереси и спазване на закона”. Нашата участ е почти еднаква. Беззаконието е навсякъде. Журналистическата работа е в ръцете и на компетентни и на неграмотни хора. С подкуп или без, резултатът днес е един и същ. Съществената информация вече не е важна.. а дали е истина или не, е без значение. Парите са ръководещи днес. Не мога да понеса тази гледка на анархия и затова се преместих далече от днешния живот.”
Малкото момче, вече изморено от посещенията си при принципите сериозно се замисли какъв е този свят, в който беше попаднал. У дома нищо подобно не се случваше. Беше общоизвестно кой е властта, кой е журналиста и коя е аудиторията. Всеки един от тях си имаше свои правила и задължения, които спазваше и нямаше такова преплитане на функции. Къде беше този свят? Какво се беше случило? Ще се прибере ли някога отново в къщи?
На табелката на следващата врата се появиха думите: „Специално внимание при отразяването на престъпления, катастрофи и т.н.”. Сашо огледа табелата. За разлика от останалите, които бяха изцяло в бяло с черни букви, тази беше с бял шрифт върху черен фон.
„Защо табелката ти е по-различна?” заговори Сашо на принципа.
„Виждаш ли... замислял ли си се... разбираш ли..” бързо започна принципа. После след като си пое дъх, продължи, вече по-бавно. „Работата е там, че живота на всеки човек е като сапунен мехур. Когато се опиташ да се докоснеш до него той обикновено се пука, а даже и да се запази цял, той никога не е същият. Хората са много раними същества и трябва да се внимава с тях...” изхлипа накрая принципа.
„Защо плачеш?” учуди се момчето.
„Как да не плача, като вече никой не го интересува кого и как ще нарани, а още повече в какъв момент.” поясни принципът.
„Не те разбирам!” отвърна Сашо.
„Да вземем например твой приятел, чийто баща е полицай. Това разбира се е прекрасно – твоят приятел е горд с татко си. Какво, обаче, ще стане ако някой бандит нарани същия този полицай и той влезне в болница? Твоят приятел постоянно ще чува и вижда упреци към баща си, който не е успял да се справи с бандита или похвали от други полицаи, че той е смело момче. Но в крайна сметка никой няма да си даде сметка какво му е на твоя приятел... изложен на толкова голямо внимание в такъв момент от живота му. Днес светът е такъв, че новината е по-важна от човека!”
Сашо се сети за своя приятел Данчо и татко му и си представи ситуацията. Не му хареса, че няма да има кой да защити приятеля му и си обеща, че ако подобно нещо се случи, той ще бъде до Данчо.
Изредиха се още няколко врати и Сашо се срещна с още няколко принципа. Всеки му разказваше за славните си дни, когато е бил много важен принцип и как днес нещата са се променили и че те вече не са нужни никому и заради това са избрали да водят този откъснат от цивилизацията живот. И принципа на „Разграничаване на рекламата от журналистическия текст”, и този на „Уважение към авторските права и законите за цитиране”, и този на „Уважение към човешките права и достойнство и спазване на етичния кодекс”, и този на „Право на отказ на предложения, противоречащи на редакционната политика” и още много други. Всички те разказваха на Сашо неволите си, а малкото момче ги слушаше и не вярваше, слушаше и се чудеше как е възможно.
Полека-лека Сашо стигна пред последната врата в дъното на коридора. На нейната табелка пишеше „Задължение да се поддържа доброто име на професията”. Момчето погледна мрачния коридор, по който бе дошло, погледна вратата и почука. Никой не му отвърна...почука пак...отново нищо... Сашо натисна бравата и тя силно изскърца. Пред лицето на момчето се появи огромна паяжина. Първоначално Сашо се сепна, отстъпи 2 крачки назад, но после видя, че в дъното на стаята до един стар прозорец стоеше в люлеещия си стол една старица. Сашо се приближи бавно до нея, а тя като чу стъпките на момчето, без да го поглежда му каза:
„Знаех, че няма да ме подминеш. Отдавна никой не ме е посещавал. Компания ми правят единствено птичките, които като се наситят на цветята в парка идват до прозореца ми и пеят ли пеят.”
„Защо си сама от толкова отдавна?” почти извика от учудване Сашо.
Старицата го погледна, свали зацапаните си очила и започна да ги чисти в захабена кърпичка.
„Вече никой няма нужда от мен. Преди ме боготворяха. Всички принципи се допитваха до мен за съвет и не предприемаха нищо без моето одобрение. А днес – какви времена настанаха! Забравена и изоставена. Това е съдбата ми. Журналистиката вече не е това, което беше. Всичко толкова се промени.” каза старицата и се загледа в кацналата на прозореца птичка. „Но ти моето момче трябва вече да си вървиш. Стана късно, а си толкова далече от цивилизацията.”
Сашо се сепна. Неусетно беше прекарал целият ден в посещение на принципите, а дори не знаеше къде е попаднал. Момчето бързо излезе от стаята и затича по коридора. Всички принципи бяха излезли и му махаха за довиждане. По средата на коридора Сашо спря. Огледа се и запита принципите:
„А как да се прибера в къщи?”
Всички го погледнаха недоумяващо. Те от толкова отдавна живееха на това място, че бяха забравили пътя, по който бяха дошли. Срещнал само съчувствие и вдигнати рамене, момчето затича още по-бързо по коридора. Премина прага без да се обръща назад и пое по пътеката, която водеше зад къщата. Току що се беше смрачило и не се различаваше почти нищо. Листата на цветята приличаха на камъни, а пропастта зад „Домът на журналистиката” скрита от тъмнината, приличаше на равно поле. Момчето закрачи към него, но след секунда разбра какво се бе случило.
„Помощ...” завика Сашо....
„Г-н Петров какво има?!” Нахълта секретарката в офиса на г-н Александър Петров – главен отговорник по въпроса с новите технологии и тяхната употреба.
„Нищо, нищо. Явно съм задрямал.” Успокои секретарката си г-н Петров и я пусна да си ходи...
По-късно същия ден, на срещата си с останалите отговорници, г-н Петров надълго разсъждава за ползите и вредите от новите технологии, за бъдещата промяна и колко е тънка границата между доброто и злото. Взеха се няколко важни решения за бъдещето и вечерта, когато г-н Петров затвори очи, пред него вече „Домът на журналистиката” не беше изолиран от света, а беше едно цяло с него, а той – малкия Сашо беше станал примерен потребител на новите технологии. Той зачиташе и уважаваше всички принципи, с които журналистиката боравеше и добре разбираше тяхното предназначение.
И нека днес, когато стоим на прага на новата ера в комуникациите и когато от зрители и слушатели се превръщаме постепенно в потребители, да се замислим върху приключението на измисления герой г-н Петров (малкия Сашо). Нека не допускаме принципите върху, които се гради професията журналистика да избледнеят и да станат ненужни. Нека в новата епоха да вземем и частица от старата – по добрата частица. За да можем гордо да се наречем нов медиен и PR потребител.
Тя е най-мълчаливата риба в света. И си знае защо.
